Акведуктът на Гир (на френски Aqueduc du Gier) е древен римски акведукт, вероятно построен през 1-ви век сл.н.е., за да осигури вода за Лугдунум (Лион), в това, което сега е източна Франция. Това е най-дългият и най-добре запазеният от четирите римски акведукта, обслужвали нарастващата столица на римската провинция Gallia Lugdunensis. Тя черпи вода от извора на Жир, малък приток на Рона, по склоновете на Мон Пилат, на 42 км (26 мили) югозападно от Лион.

Следвайки криволичеща пътека, при 85 км (53 мили) акведуктът на Гиер е най-дългият известен от римските акведукти. Маршрутът му е проследен в детайли по многобройните останки. Напускайки възвишенията на масива Пила, департамент Лоара, акведуктът прегръща релефа на повърхността и пресича департамента Рона, преминавайки през Морнан, Орлиен, Шапоност и Сент-Фой-ле-Лион, за да завърши в Лион.

В своята степен той се основава на целия репертоар от римски техники за изграждане на акведукт, като взема наклон, който е средно 0,1%, или метър на всеки километър. Има 73 км (45 мили) покрити канавки, положени с бетонен водосток с височина 3 м (9,8 фута) и широк 1,5 м (4,9 фута), който е потопен на дълбочина до 4 м (13 фута) под земната повърхност. Акведуктът преминава през 11 тунела, един от които, близо до Морнант, е с дължина 825 m (2707 фута). Достъпът за почистване и ремонт беше през шахти на 77 m (253 ft) разстояния. Има около трийсетина участъка на открито. Има десет участъка, повдигнати върху стени и арки, които осигуряват най-зрелищните видими останки от акведукта (илюстрации).

Четири обърнати сифонни тунела пресичат особено дълбоките и широки речни долини на Durèze, Garon, Yzeron и Trion по тръбни мостове, издигнати на високи арки. В тях водата изпълни потънала резервоарна кула (castellum) на ръба на склона. Резервоарът осъществи преход между потока в открит канал и водещ тръбопровод. От castellum водата се пренасяше, сега под налягане, в набор от херметически оловни тръби, положени една до друга, със запоени съединения, надолу по склона на долината, през мост, минаващ над реката — чиито колони и арки са най-забележителните останки от системата - и нагоре по предния склон, до резервоар малко по-нисък от главния резервоар, губейки само малко хидравличен напор в процеса. Обърнатите сифони избягваха преодоляването на дълбоки долини с аркада след аркада от арки, както при Пон дю Гар, което маркира границата на такава система.