Районът на Кито е център на търговията и политическа граница още преди да бъде завзет от империята на инките, което довежда да укрепването му като тяхно селище. Себастиян де Белалкасар, лейтенант на испанския конкистадор Франсиско Писаро, окупира града на 6 декември 1534 г. и обявява общинско правителство. Кито остава фокусна точка на националните политически, социални и икономически дела до началото на 20 век, когато икономическото значение се измества към Гуаякил. Съперничество между двата града все още съществува, като Кито остава политическия и културен център на страната.[1]

През 1552 г. е създадено училище за изкуства в Кито – едно от първите в Южна Америка. Това бележи основаването на религиозно течение в изкуството, което процъфтява през испанския колониален период, оставяйки след себе си богатство от дървени многоцветни скулптури и картини без аналог в Новия свят. Много от църквите, манастирите и старите имения в Кито днес са същински музеи. В някои от моменти от историята на града, около 1/4 от площта му е заемана от религиозни сгради и земи. Най-голяма заплаха за сградите от колониалния период се оказват земетресенията, като тежки трусове удрят града през 1660, 1797, 1868 и 1987 г.[1]

Централният университет (спонсориран от правителството) датира от 1586 г., Националното политехническо училище от 1869 г., а Папският католически университет – от 1946 г. В парка Аламеда се намира астрономическа обсерватория с пет малки бели кули, основана през 1864 г.[1]

След като дълго време е изолиран в планинските части, Кито е свързан с крайбрежието на Гуаякил чрез железопътна линия през 1908 г. В днешно време, Кито е запазил голяма част от колониалната си атмосфера. За разлика от други латиноамерикански градове, където бедните предградия обграждат заможните централни градски части, тук голяма част от бедното население живее в центъра.[1]