Пещерите на хълма Барабар (хинди बराबर, Barābar) са най-старите оцелели скални пещери в Индия, датиращи от империята Маурия (322–185 г. пр.н.е.), някои с ашокански надписи, разположени в района на Махдумпур в област Джеханабад, Бихар, Индия, на 24 км (15 мили) северно от Гая.

Тези пещери са разположени в двойните хълмове на Барабар (четири пещери) и Нагарджуни (три пещери); пещерите на отдалечения на 1,6 km (0,99 мили) хълм Nagarjuni понякога се определят като пещерите Nagarjuni. Тези изсечени в скали камери носят посветителни надписи на името на „Крал Пиядаси“ за групата Барабар и „Деванампия Дашаратха“ за групата Нагарджуни, за които се смята, че датират от 3-ти век пр. н. е. по време на периода Маурия и съответно съответстват на Ашока (управлявал 273–232 г. пр. н. е.) и неговият внук, Дашарата Маурия.

Скулптурната обвивка на входа на пещерата Ломас Риши е най-ранното оцеляло от огеевидната „арка чайтя“ или чандрашала, която била да бъде важна характеристика на индийската скална архитектура и скулптурна украса от векове. Формата очевидно е възпроизвеждане в камък на сгради от дърво и други растителни материали.

Пещерите са били използвани от аскети от сектата Аживика, основана от Макхали Госала, съвременник на Гаутама Буда, основателят на будизма и на Махавира, последният и 24-ти Тиртханкара на джайнизма. Адживиките имаха много прилики с будизма, както и с джайнизма. На мястото има и няколко изсечени в скали будистки и хиндуистки скулптури и надписи от по-късни периоди.

Повечето пещери в Барабар се състоят от две камери, издълбани изцяло от гранит, със силно полирана вътрешна повърхност, „Маурийски лак“, открит също върху скулптури, и вълнуващи ехо ефекти.

Пещерите бяха представени – разположени във фиктивен Марабар – в книгата A Passage to India от английския автор Е. М. Форстър. Те също бяха показани в книгата Тайната на Махабхарата от индийския автор Кристофър К. Дойл.