История Предшественици

Предвид съвременното градоустройство на Милано и улиците около самата църква, катедралата се намира на най-централното място на древноримския град Медиоланум – това на базиликата, гледаща към форума.

На площта, заета от катедралата и нейния площад, от римския период до епохата на Висконти се издигат различни християнски свещени сгради:

Базилика Ветус (3 век сл. н. е.?), спомената от с Амвросий Медиолански, част от която е купелът на Свети Стефан при изворите, открит под северната сакристия на Дуомо. Базиликата е на мястото, където сега се намира задната апсида на съвременната Миланска катедрала. Строителството ѝ започва през 314 г. в късния имперски период, година след Медиоланския едикт, който предоставя на всички граждани, включително и на християните, свободата да почитат своите божества.[1] Следователно това е първата раннохристиянска базилика на Милано, построена след този едикт, откъдето идва и името ѝ (vetus на латински означава „древен“[2]). Тя е построена в периода, в който римският град Медиоланум (съвременно Милано) е столица на Западната Римска империя (той е такъв от 286 до 402 г.).[3] Първата миланска катедрала, посветена впоследствие на Света Текла, датираща от 3-4 десетилетие на 4 век, наречена „Нова базилика“ или „Голяма базилика“ (на лат. basilica maior или basilica nova), която по-късно става лятна базилика. Намирала се е срещу Санта Мария Маджоре. Осмоъгълният баптистерий на Свети Йоан при изворите, при апсидата на Света Текла, построен от Свети Амвросий. Датира от 378 - 397 г.. Днес може да бъде посетен под основите на Дуомо.[3] Втората миланска катедрала, посветена на Санта Мария Маджоре, в района, понастоящем зает от централния неф на Дуомо. Осветена през 836 г., по-късно става зимна базилика.[3]Начало на строителните работи

Изграждането на новата катедрала стартира през 1386 г. при архиепископ Антонио дa Салуцo (де' Салуци). Началото на строителството съвпада с идването на власт на неговия братовчед – херцог Джан Галеацо Висконти, и е предназначена като награда за населението, потиснато от тираничния му предшественик Бернабò. След срутването на камбанарията през 1386 г. архиепископът, подкрепен от населението, насърчава реконструкцията на нова и по-голяма катедрала, която се намира на мястото на най-старото религиозно сърце на града.[4] Започва разрушаването на предходните две църкви: първо е съборена Санта Мария Маджоре, a по-късно, през 1461 - 1462 г. – и Санта Текла (частично възстановена през 1489 г. и окончателно разрушена през 1548 г.).[5] Ентусиазмът за огромната нова сграда бързо се разпространява сред населението и далновидният Джан Галеацо, заедно с братовчед си, събират големи дарения за текущата строителна работа.

Новата църква, съдейки по археологическите открития при разкопките в сакристията, първоначално е замислена като тухлена постройка според техниките на ломбардската готика. През януари 1387 г. продължава разкопаването на основите и работата по пилоните – колосални творби, проектирани с чертеж предходната година.

Направеното преди 1386 г. е почти напълно премахнато. През годината херцогът на Милано Джан Галеацо Висконти поема контрола върху дейностите, налагайки по-амбициозен проект.[4] Материалът, избран за новата конструкция, е мраморът от Кандолия (и в доста по-малка степен този от Орнавасо[6]): това е розовеещ бял или сив мрамор, който се добива в кариерите Кандолия в община Мергоцо. Избраните архитектурни форми са тези на Късната готика с вдъхновение от Рейн-Бохемия. Желанието на херцога е да даде на Милано грандиозна постройка в крак с най-актуалните европейски тенденции, която да символизира амбициите на неговата държава. Според плановете му тази държава трябва да се превърне в център на италианска национална монархия подобно на случилото се във Франция и в Англия, като по този начин се постави сред великите сили на континента. Херцогът прави мраморните кариери достъпни и предоставя големи субсидии и данъчни облекчения: всеки блок, предназначен за Дуомо[7], е обозначен с AUF (Ad usum fabricae) и следователно е освободен от всякакви транзитни данъци.

Както свидетелства богатият архив, запазен до наши дни, първият главен инженер е Симоне да Орсениго, подпомогнат от други ломбардски майстори, които през 1388 г. започват периметърните стени. През 1389 - 1390 г. на французина Николa дьо Бонавентюр е възложено да проектира големите прозорци.[5] Програмата за строителство е строго регламентирана от „Фабриката на Миланското Дуомо“, която има 300 служители.

За ръководството на проекта са повикани френски и немски архитекти: Жан Миньо, Жак Коен от Брюге и Хайнрих Парлер фон Гмюнд. Те обаче остават на поста за много кратко време, срещайки неоткрита враждебност от страна на ломбардските работници, свикнали с различен начин на работа. След това строежът продължава в атмосфера на напрежение, с множество ревизии, които въпреки всичко водят до произведение с безпогрешна оригиналност, както на италианската, така и на европейската художествена сцена.[4]

Първоначално са подготвени основите за постройка с три нефа, с квадратни странични параклиси, чиито разделителни стени могат да служат и като контрафорси. След това обаче е решено да няма параклиси, като броят на нефовете става пет и на 19 юли 1391 г. е решено да се увеличат четирите централни пиластъра. Нараства обаче загрижеността за стабилността на цялата конструкция поради недостатъчните инертни маси, които да противодействат на действието на тласъците. Така през септември същата година математикът от Пиаченца Габриеле Сторналоко е помолен да определи напречното сечение и височината чрез точна геометрична и космологична диаграма (той е също астроном и космограф). На 1 май 1392 г. е предпочетена формата на постепенно намаляващи нефове с максимална височина от 76 брачи (едно брачо в Милано се равнява на 59,49 cm).[5]

Изграждане на корпуса на базиликата

През 1393 г. е изваян първият капител на пиластрите по проект на Джованино де Граси, който се грижи за новия дизайн на големите прозорци и е генерален инженер до смъртта си през 1398 г. Наличието на капители върху пиластрите ясно отличава сградата от готиката отвъд Алпите, където нервюрите (ребрата) на колоните продължават в арките, придавайки по-голям вертикален тласък на сградата.

През 1400 г. на мястото на Де Граси идва Филипино дели Органи, който се грижи за изграждането на прозорците на апсидата. От 1407 до 1448 г. той отговаря за строежа, който завършва апсидата и аулата (пространството между фасадата и презвитерия) – временно затворена от преустроената фасада на Санта Мария Маджоре.[5]

При смъртта на Джан Галеацо Висконти през 1402 г. почти половината от катедралата е завършена. На 16 октомври 1418 г. папа Мартин V освещава главния олтар, който между 11 и 12 октомври е преместен на окончателното му място в центъра на новото средокръстие. Дотогава олтарът се е намирал в стария корпус на Санта Мария Маджоре, защитен от останките от старата апсида, съборена едва по този повод. Церемонията по освещаването е грандиозна и се радва на огромното народно участие, макар и цифрите, дадени от хрониките от онова времето – 80 или 100 хил. души би трябвало да се считат за вероятно съответстващи на броя на цялото тогавашно население на града.[8] Строителството обаче спира почти напълно до 1480 г. поради липса на средства и на идеи: най-забележителните произведения от този период са гробницата на търговеца Марко Карели, статуята на папа Мартин V (1424 г.) и витражите на апсидата (1470-те г.), от които тези, които са запазени, изобразяват св. Йоан Богослов от Кристофоро де' Мотис и свети Елигий и свети Йоан Дамаскин, и двамата от Николо да Варало.

От 1452 до 1481 г. за строителния обект отговаря Джовани Солари. През първите две години той е подпомогнат от Филарете – тоскански архитект, извикан от херцог Франческо I Сфорца. През 1452 г. корабът и пътеките са завършени до 6-тата ниша. Следват Гуинифорте Солари – син на Джовани и Джовани Антонио Амадео, който с Джан Джакомо Долчебуоно построява надкуполния тамбур (на итал. tiburio) през 1490 г.

През 1488 г. Леонардо да Винчи и Донато Браманте създават модели в конкурс за дизайн на централния купол. По-късно Леонардо се оттегля.

От 1500 до 1510 г., при херцог Лудовико Сфорца, е завършен осмоъгълният купол и е украсен интериорно с четири серии от по 15 статуи всяка, изобразяващи светци, пророци, сибили и други библейски фигури. Екстериорът дълго време остава без украса с изключение на Малкия шпил на Амадео, построен през 1507–1510 г. Това е ренесансов шедьовър, който въпреки това хармонира добре с общия готически облик на църквата.

След смъртта на Джовани Антонио Амедео през 1522 г. следващите майстори правят различни неосъществени „готически“ предложения, включително това от около 1537 г. на Винченцо Серени за фланкиране на фасадата с две кули.[5]

През последвалото испанско господство новата църква е използваема, въпреки че интериорът остава до голяма степен недовършен, а някои ниши на наоса и трансептите все още липсват. През 1552 г. на Джакомо Антеняти е възложено да създаде голям орган за северната страна на хора, а Джузепе Меда предоставя 4 от 16-те барелефа, които трябва да украсят олтарната зона (проектът е завършен при архиепископ Федерико Боромео). През 1562 г. са добавени известната статуя на Свети Вартоломей на Марко д'Аграте и свещникът Тривулцио от 13 век.

През 1567 г. архиепископ Карло Боромео налага усърдното възобновяване на работите. От Дуомо са махнати всички светски паметници: гробниците на Джовани и Филипо Мария Висконти, Франческо I Сфорца и съпругата му Бианка Мария Висконти, тази на Галеацо Мария Сфорца. Основната намеса на Боромео обаче е назначаването през 1571 г. на Пелегрино Пелегрини (Пелегрино Тибалди) за главен инженер – спорен ход, тъй като назначаването на човек, който не е мирянин на Дуомо, изисква преразглеждане на устава на Фабриката на Дуомо. Боромео и Пелегрини се стремят към нов, ренесансов облик на катедралата, който да подчертае нейния романски/италиански характер и да подчини готическия стил, който започва да се възприема като чужд. Вътрешната украса продължава: през 1575-1585 г. презвитерият е преустроен, като са добавени нови олтари, както и баптистерий. През 1577 г. Боромео окончателно освещава цялата сграда като нова църква, различна от старите Санта Мария Маджоре и Санта Текла (които са обединени през 1549 г. след тежки спорове).

Дървените седалки за хора са построени до 1614 г. за главния олтар от Франческо Брамбила.

През 1762 г. на главозамайващата височина от 108,5 м е издигнат един от основните елементи на катедралата – шпилът на Мадонина. Той е по проект на Карло Пеликани, а на върха му е известната полихромна статуя на Мадонина по проект на Джузепе Перего, която отговаря на височината на катедралата.[9] Предвид прословутия влажен и мъглив климат на Милано миланците смятат, че денят е с хубаво време, когато Мадонина-та се вижда от разстояние.

Фасада

Тъй като фасадата все още е до голяма степен незавършена, през 1580 г. Пелегрино Тибалди проектира такава в „романски“ стил: тя е поставена на двуетажна основа, оживена от гигантски коринтски колони, и с едикула в съответствие с централния неф, оградена от обелиски. Когато проектът му е разкрит, е обявен конкурс за дизайна на фасадата и това предизвиква близо дузина участия, включително и това на Антонио Барка. Този дизайн никога не е изпълнен. Смъртта на архиепископ Карло Боромео през 1584 г. води до отстраняване на неговото протеже и строителния обект е поета от неговия съперник Мартино Баси. Баси изпраща нов проект за фасада на Григорий XIV – папа от Милано.[5]

През 17 век начело на работите са най-добрите градски архитекти като Лелио Буци, Франческо Мария Рикини (до 1638 г.), Карло Буци (до 1658 г.) и Джероламо Куадрио. В началото на 17 век при архиепископ Федерико Боромео са поставени основите на новата фасада от Франческо Мария Рикини и Фабио Мангоне. Работата продължава до 1638 г. с изграждането на пет портала и два средни прозореца. През 1628 г. е изграден Централният портал. През 1638 г. започват работите по фасадата с цел създаване на ефект с едикули, вдъхновен от църквата „Света Сузана“ в Рим.

През 1649 г. новият главен архитект Карло Буци въвежда поразителна революция: фасадата трябва да се завърне към оригиналния готически стил, включвайки вече завършените детайли в рамките на големи готически пиластри и две гигантски камбани. Направени са и други проекти, сред които тези на Филипо Ювара (1733), Луиджи Ванвители (1745) и Бернардо Антонио Витоне (1746 г.), но те не са приложени.

Между 1765 и 1769 г. Франческо Кроче завършва коронясването на надкуполния тамбур и главния шпил, върху който пет години по-късно е издигната позлатената медна статуя Мадонина,[10], предназначена да се превърне в символ на града. Фасадната схема на Лелио Буци е възродена в края на века от Луиджи Каньола, Карло Феличе Соаве[11] и Леополдо Полак. Полак започва изграждането на балкона и на централния витраж.

На 20 май 1805 г. Наполеон Бонапарт, в очакването си да бъде коронясан за крал на Италия (което се състои в Дуомо на 6 май 1805 г.), нарежда фасадата да бъде завършена. В своя ентусиазъм той уверява, че всички разходи ще бъдат поети от Франция, която ще възстанови на Фабриката на Дуомо парите за недвижимите имоти, които трябва да продаде. Като форма на благодарност статуята му е поставена на върха на един от шпилите.

Въпреки че сумата никога не е изплатена от Франция, това все пак означава, че най-накрая, само за седем години, фасадата на катедралата ще бъде завършена. Джузепе Дзаноя започва работата по завършването ѝ. Проектът е достига окончателен завършек през 1813 г. с помощта на Карло Амати.[5]

Добавянето на статуи и издигането на кули продължава през 19 век от различни архитекти: Пиетро Пестагали, Джузепе Вандони, Паоло Чеза-Бианки, вдъхновени от шпилите от 15 век. Сред скулпторите, работили там в началото на 19 век, изпъква Луиджи Акуисти. Завършени са и статуите по южната стена, а през 1829–1858 г. нови витражи заменят старите, но с по-малко естетически значими резултати.

Последните детайли на катедралата са едва през 20 век: последният портал е открит на 6 януари 1965 г.

Поддръжка и реставрации

През 1866 г. е съборена ниската камбанария на нефа и камбаните са пренесени на надкуполния тамбур, между двойните сводове. През целия 19 век са завършвани шпилите и архитектурните декорации, което трае до 1892 г.[5] Реставрационните дейности следват една след друга през целия 19 век и са насочени към подмяната на повредените от времето материали.

През Втората световна война Мадонина-та е покрита с парцали, за да не може да се използва отражението на светлината върху нейната наскоро преправена златна повърхност за отправна точка за съюзническите бомбардировачи, летящи над града; прозорците са премахнати по-рано и са сменени с ролки плат. Въпреки че не е ударена от бомби с висок потенциал, катедралата също е повредена по време на въздушните бомбардировки и бронзовата ѝ централна врата все още показва някои „рани“ от части от бомби, избухнали наблизо. След войната, след понесените щети от въздушните нападения, катедралата е до голяма степен възстановена. Впоследствие останалите дървени врати са заменени с бронзови – дело на скулпторите Ариго Минерби, Джанино Кастильони и Лучано Мингуци.

Четирите централни стълба, които поддържат надкуполния тамбур, са изградени от парагнайс, като само външната част е от мрамор. Двете части, вътрешна и външна, се държат заедно от натрошени тухли и вар. Тази липса на еднородност значително намалява способността им за подпора. Освен това тамбурът и шпилът на Мадонина-та са изградени върху заоблени арки, разположени върху заострените арки. Тези арки натоварват пилоните неравномерно, избутвайки ги навън. През 19 век, поради страх от срутване, има множество реставрации, които вместо да разрешават проблемите, прикриват белезите им. Към средата на 20 век, поради увеличаването на пътния трафик (с последващи непрекъснати вибрации) и понижаването на нивото на подпочвените води (което води до леко потъване на пилоните), статичното положение на катедралата става критично.

През 1969 г., с цел избягване на срутвания (вече има паднали мраморни парчета на пътеките), районът около Дуомо е отцепен за движение и е разпоредено забавянето на влаковете от Линия 1 на метрото. Статичната реставрация на пилоните започва през 1981 г. и е завършена през 1986 г. по повод 600-годишнината от построяването на катедралата.[5]

Главната фасада е реставрирана от 2003 г. до началото на 2009 г.: от февруари 2009 г. тя е напълно открита, показвайки отново цветовете на мрамора от Кандолия.[12]

През ноември 2012 г. служители обявяват кампания за набиране на средства за опазването на катедралата, като молят покровителите да „осиновят“ 135-те шпили на сградата. Дарителите, които внесат по 100 хил. евро или повече, получават плоча с гравираното си име върху нея, поставена на шпила.[13]

И към 2022 г. поддръжката на катедралата е поверена на Veneranda Fabbrica del Duomo di Milano (Почитаемата фабрика на Миланското Дуомо). Нейните интервенции са непрекъснати, поради което се ражда изразът на милански Longh cumè la Fabbrica del Domm, означаващ „нещо безкрайно“.[14]