Околностите на Бохня още през неолита са били известни[1] с добива на сол чрез изпаряване на вода от солен разтвор. Най-старият документ, описващ производството на сол в околностите на Бохня, е булата на папа Инокентий II от 1136 г., в която се споменават солниците в Бабиза край Краков.[2] Споменават се и работещите по това време солници в близките Коланов и Ходенице, сега квартали на Бохня.[3]

 

Потокът Бабице, течащ през Бохня. Най-вероятно неговото име служи за идентификация на първите солници за добив чрез изпаряване

След 1772 г. мината попада в австрийски ръце и остава под техен контрол по време на поделбите на Полша до 1918 г. Повторният развой на мината настъпва след 1785 г., когато Дионизи Станетти става неин управител. Разширяването на вентилационната система и новата подземна шахта (по-късно наречена Станетти (Stanetti) през 1794 дават достъп до нови находища на сол, които осигуряват работата на мината през следващите десетилетия.

След като Полша извоюва независимостта си, мината Бохня започна постепенно да губи значението си за сметка на мините, разположени в северните региони на Полша, където находищата са много по-богати и по-лесни за експлоатация.

Прогресивната модернизация на мината – замяната на конете с парни и електрически машини, на традиционните инструменти с електрически и експлозиви, води до изчерпването на по-голямата част от находището до 90-те години на миналия век, а произтичащата от това нерентабилност на добива води до изоставяне на производството в промишлен мащаб.

През 1981 г. мината е вписана в регистъра на паметниците и постепенно се превръща в обект за туризъм и лечение. Започва изграждане на план за ликвидиране на онази час от мината, която не е културна забележителност. Добивът на сол е спрян през 1990 г., когато започва запълване на най-дълбоките и същевременно най-млади изкопи на мината, които не представляват голяма туристическа атракция.

През 1990 г. промишленият добив на сол в мината приключва.[4] Сред многото забележителни съоръжения на мината функционира и изправен задвижващ механизъм за асансьорите в шахтите с парен двигател, който бива пускан в действие при някои поводи. Този действащ технически паметник е единствен по рода си в Европа. На 6 октомври 2000 г. съоръжението е вписано в списъка на историческите паметници.[5] На 23 юни 2013 г. мината е вписана в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.[6]